В изкуството няма граници. Няма идоли и фетиши, ознаменуващи славата като преходна, защото то има непреходен характер. В литературата основният двигател на успеха е въображението. Там слаб или добър писател няма, а има такъв с развито, творческо въображение и такъв, който си мисли, че има такова. Прецеждайки способността му за творческа продуктивност през призмата на съзнанието, авторът я превръща в негов продукт. А неговата стойност се определя от възприемателните възможности на социума, като съвкупност от личности, които имат “вътрешна потребност” от общуване със “стоката” с цел задоволяването и.
Произходът на духа, като основна предпоставка за възникването на съзнанието има божествен характер, определен от Твореца, а земният му еквивалент е задължително аристократичен, водещ след себе си особен вид трагичен, волеви мазохизъм. Така “изнасилвайки”, душата си, притежаваща различни свойства, но бидейки идентична, като субстанция с нейния събрат духа по произход, притежателят й канализира получената енергия изригваща от специфичното нейно състоние под формата на “бунт” рефлектиращ върху битието, което дава възможност на авторът, да се извиси, макар и несъзнателно над границите на своята душевност. Носейки упорито кръста си, той поема към небитието. Упоритостта е продукт на неговото, вторично волеизлеяние, следствие от гореописания мазохизъм, и то в най-чист вид, определящ тази категория хора, с малки изключения (Ф.М.Достоевски) като абсолютни нещастници, независимо от вероизповеданията им (в случая не е това най- важното). Известни са думите на руския титан, към втората му съпруга Сара, в предсмъртния му час: ”Скъпа моя, помнете, аз не съм Ви, изневерявал дори в мислите си “. От където следва изводът, че самият Фьодор Михайлович е победил себе си, преборвайки се със своята първичност. Практически колосът на духа ни показва как трябва да се носи достойно разпятието, с устрем нагоре. Там, където отиват съвършените християни, обвиващи се с ореола на светостта, следвайки пътя на Божият Син Иисус Христос. Най-ярък пример, като негов антипод, след Ф.Ницше в историята на литературната мисъл, творец “изпиващ до дъно, чашата пълна с отрова” наречена собствен трагизъм, извършващ показно “ритуално самоубийство” от християнска гледна точка е Никос Казандзакис. Роден на о. Крит, от най-ранно детство закърмен с вярата, като продукт но Божественото Слово отразено в Евангелието, но по неведоми, сатанински пътища вървящ по линията на своята индивидуална Голгота, облъчен с земната светлина на славата, изрича знаменитите свои предсмъртни слова: ”Не се надявам на нищо, не се страхувам от нищо, свободен съм". Следва неминуемата, “духовна смърт”, която често предшествува физическата. От тук нататък няма значение, колко време ще прекараш в тоалетната на този свят, защото неминуемо следва “Последното изкушение”, което е за обречените. Те могат да бъдат обединени и свързани “неслитно, неразделно и неразлъчно в една единосъщна Троица” въпреки различните религиозни общности към които принадлежат. От особено значение, тук става въпрос за “обвивката” на душата, което я топли и й предава облика на божествен продукт, имащ земно измерение отбелязано в Евангелието: ”Вяра- жива представа за онова, на което се надяваме, и за онова що не се вижда” .При нейното отсъствие “битката с битието на бойното поле на творчеството е обречена на провал”. Венецът на славата не е “трънен”, а “пъклен”. Голготата е могилата на проклятието, където погребват антихристите. ”Земното наказание” (снемането на номинацията за “Нобелова награда”) не е нищо в сравнение с предстоящето посещение на геената, където отиват душите на противоборците на Христа.
Извън Светите Отци на православието, никой няма право да си помисли, (а не да го прави) да тълкува Светото Писание с каквато и да била цел. Закономерен резултат от този акт на Никос Казандзакис, вследствие на “Последното изкушение” е анатемосването му от Гръцката православна църква. Идентична е съдбата на неговите събратя (макар и с различни вероизповедания) -Салман Ружди със “Сатаниските строфи”, който бе заклеймен от целия арабски свят и получи задочна, смъртна присъда и едва успя да се укрие в САЩ. С подобна орис е и носителят на Нобелова награда за 1999 год. немецът Гюнтер Граас, чийто “Тенекиен барабан” започна да “барабани много глухо”, защото създателят му бе отлъчен от Германската католическа църква и лишен от славата на нобелист, поради направеното разкритие, че е служил в младежките си години, като войник в СС на Вермахта.
Тъжно и страшно е падението на личностите, които би трябвало да бъдат “духовни водачи” на човечеството, навлизащо в “последните времена” от своето съществуване, което показва недвусмислено, че е дошъл редът на Откровението на Йоан Богослов да се осъществи, като пророчество, защото третохилядолетният човек погълнат от съвременните си комерсиални въжделения, обърна гръб на думите на Спасителят засвидетелствани в Светото Писание: ”Можете да придобиете света, но каква е ползата, ако не си спасите душата”.
19.01.2008г. София Стефан Кючуков
© 2010 All Rights Reserved
Няма коментари:
Публикуване на коментар