събота, 17 април 2010 г.

" Въжделение за нищото "



Какво е усещането на човека след смъртта на родината му, разиграла се пред неговия безпомощен взор с потресаваща жестокост и предшестваща агония? Тя не дава шанс на идните поколения, които ще вдишат първата си глътка въздух на тази земя, “имаща честта” да се нарече тяхна Родина. Наследниците ни ще бъдат генетично объркани и духовно унищожени - роми с “българско самосъзнание”, в най- добрия случай “потомци на ислямизирани българи”. Асимилацията на българския род предстои. Тя се е превърнала в “правителствена политика”. След време / и то не толкова далечно / българите ще бъдем малцинство в собствената си държава. Пардон, държава ли казах? “Лаксос лингвеc“. Няма такова животно, камо ли българско? “Като си пееш Пенке ле, кой ли те слуша?”- казва народната мъдрост, която важи и в моя случай.” Като си драскаш Стефане, кой ли ще ги прочете тия писаници?”. Управниците “затварят” училищата! На тях им трябват неуки и “незрящи” поданици. Нали знанието е прозорец към “победата над битието“, а “слепецът-неграмотник” се манипулира най- лесно. На една кръчмарска маса в буйните младежки години бях видял надраскана с джобно ножче следната мисъл: “По света има много “щастливи” хора, но някои са родени в България”. Пардон в Булгаристан. Приятелят ми Иво, живеещ от 10 год. в Италия ми съобщи миналото лято “съболезнователната вест”, че видял някаква полическа карта на Европа /от края на 20 век/ на която територията от двете страни на Балкана между р. Дунав и Р Турция е означена с пунктирана линия с надпис показващ названието на провинцията. Повдигна ми се от гадост. Същата вечер получих съновидение. Видях се “обрязан чрез сонет “ на стари години, а сина ми Васил, кръстен на дякона Левски и на неговия последовател легионера Васил Узунов от Чирпан/ борец за народна свобода срещу “червеното иго”/ го бяха взели за еничар. Пред фамилната галерия вместо националния трибагреник бе издигнато знамето с полумесеца. Събудих се онемял от страх. Сърцето ми се беше качило в черепа. Потта се лееше, из ведро образувайки малка локвичка в леглото. Инстиктивно посегнах в тъмнината. Ръката увисна безпомощно в нищото. Мигът на ужаса бе кратък. Обърнах се на изток, към иконата на Спасителят и усните зашептяха кратка молитва. Постепенно пулсът започна да се възстановява. Добих увереност, че и този път съм победил Сатаната, който понякога си позволява да ме атакува. Върнах се в мислите назад, спомняйки си за моя духовен събрат, най-светлата личност в историята ни , обградена с ореола на безсмъртието, дякон Игнатий от Карлово, влязъл в аналите с псевдонима на професионалния революционер Левски, основател и стратег на мрежа от революционни комитети, с цел организиране на въоръжено възстание и последващо освобождение на Отечеството. Предаден от свои съратници българи, в името на личното облагодетелстване, посрещнал геройски смъртта на бесилото в София. И ми стана тъжно. Имало ли е възможност да бъде освободен? Пропиляна ли е тя с лека ръка ? Не искам да се намесвам в работата на историците, аз съм анализатор на фактологията. По този повод има написани томове, но аз считам, че не това е най-важното. Обстоятелството от което трябва да се изходи е, думата / вероятно написана със сетни сили/ “Народе???” в личното тефтерче на Апостола/ достигнало до наши дни/, която многозначително говори. Тук е добре да се замислим : "Ако наистина е имало шанс, той да бъде освободен, възможно ли е съзнателно да е проигран, имайки в предвид събитията около предателството му описани от неговия родственик Димитър Кацев- Бурски 2. Защото евентуалното негово освобождаване, обезсмисля предаването му по силата на обратната връзка! И сега 135 години след гибелта на най – великия измежду всички наши сънародници в новата история, ние савременниците му продължаваме да се гаврим с неговата памет, допускайки пълно безразличие по отношение на каузата на която той “отдаде себе си”! Идва логичния въпрос: ”Апостоле, Апостоле, за чия свобода тръгна ти “курбан” да ставаш? Защо не се вслуша в “Елегията” на воеводата-поет Ботев:
Мълчи народа!
Глухо и страшно гърмят окови,
не чуй се от тях глас за свобода:
намръщен само с глава той сочи
на сган избрана – рояк скотове,
в сюртуци, в реси и слепци с очи.
Ако можеше да погледнеш в недалечното бъдеще, щеше да чуеш мощните гласове на двама твои последователи, правещи отчаян опит да “събудят заспалото дълбок сън “ съзнание на българина с призивите:
Не сме народ,не сме народ, а мърша
казах - и искам да свърша!
И последния титан на миналото столетие, чийто глас кънти през времето подобен на камбанен звън, с който ние “бившите патриоти” и “настоящи нихилисти” лягаме късно вечер, и се събуждаме рано сутрин:
Като няма прокопсия,
плюл съм в тая орисия! Натуралния език на дядо Славейков и “огнения дух” на чирпанския, поетичен колос Яворов, навеки ще навяват разочароващи мисли у всяка личност “пръкнала се“ по тези географски ширини и надигнала глава с “буден” мозък “захранен” с патриотизъм към земята, майка – кърмилница. Нещото с което най-много се спекулира в сегашния политически живот е ревностното чувство на болезнена обич към Отечеството, в името на което десетки родолюбци са отивали на смърт, а савременните техни последователи най- безскруполно си го присвояват, поставяйки портретите им над главите си в свойте офиси. По време на чествания по повод годишнини, въпросните “патриотари” си позволяват, да изнасят тиради “вонящи” на популизъм пред смълчаните множества, които ги съзерцават обсебени от овчедушие и тъпота. Спомням си славните времена преди 12 години, когато изпълнен с ентусиазъм и вяра в идеала на свободата, постъпих в редиците на младежката организация на Българския демократичен форум, наследник на Съюза на българските национални легиони, с непоклатимото убеждение, да отдам всичките си сили и енергия за просперитета на моя народ и родина, следвайки завета на най-големите родолюбци. Веднъж, преглеждайки партийния вестник “Прелом” се натъкнах на нещо, което ме грабна. Гимназист-абитуриент от Варна, бе написал статия със следното заглавие: “Господа политици, защо превърнахте българските патриоти в нихилисти?” Младежката ми кръв закипя, и аз реагирах спонтанно, обръщайки се към свободолюбивата своя душа: ”Ох, ох мъко моя, от кога “сукалчетата” започнаха да разбират от политически нихилизъм. Та нали ние сме хората, чието задължение е да поставят ред в обществения хаос на родината, предпазвайки народа от подобна управленска напаст с деградираща същност.” “Да, ама не “- казваше един политически анализатор, в зората на “новото демократично утро”, и моя случай потвърди правотата на неговите думи. На този етап от личностно си развитие, не бях осъзнал жалката истина, че на “българското племе” му трябват още няколко десетилетия, да не кажа столетия, които да прекара в “духовно робство”, та белким проумее истината за жалкия си хал. А дотогава “новите българи” ще слушат чалга, и ще избират доказани бандити с големи мускули възпитаници на тайните служби с марка ДС, да трупат милиарди за сметка на няколко милиона “овце” имащи безумието да се размножават с единствената цел да стават “доброволен курбан” на група политически продажници с “дяволско тъмно-червени души” обслужващи “незадоволените имперски амбиции” на съседни нам братски, и не чак дотам братски, уж славянски, ама май Доган ефенди ще стане скоро премиер с благословията на “бившите освободители” от вече уж “някогашната Империя на злото”, която не престава “да се изживява”, като Велика сила парадираща пред свойте “доминеони” с енергийна мощ, с “мирис” на газ и петрол. О, мъко моя, болна душо, ”изпих до дъно, чашата на отчаянието”, изпълних те цялата с нихилизъм. Не остана и едно свободно късче от теб, което да иска да се бори за каузата наречена “патриотизъм”. Лелеяната “СВОБОДА” заради която десетки хиляди “достойни български духове” гниеха из комунистическите зандани, и една част от тях заплатиха с живота си, остана много, красива мечта, която за най-голямо съжаление се превърна в утопия, защото мечтите са мечти тогава, когато стават реалност. Не знам, вече какво да мисля, и на кого да вярвам. В мойте обществени кръгове витае мнението, че “българското политическо битие” е програмирано за бъдещите 50 години в полза на управляващите юдо-масонски креатури спонсорирани, и политически протежирани от все още съществуващата в зловещ, непокътнат вид ДС. Спомняте ли си, скъпи братя и сестри, изявлението в медийте на покойният масон Илия Павлов, на когото за най-голям ужас на православните християни бе извършено опело със съгласието на хора от висшия клир на БПЦ в катедралния храм “Св. Неделя”. В интервю публикувано в известен столичен вестник на въпроса на журналиста от къде е взел “първия милион”, за да започне бизнеса си, господинът отговаря със неприкрит , ехиден сарказъм: “Дадоха ми го на заем, приятелите от ДС с ходатайството на Андрей Луканов”. “Нищо ново под слънцето”-сигурно ще ме репликира колегата Георги Инфандиев изследвал въпросните проблеми и написал 5 тома, когото приемам за по-компетентен, но аз ще му отговоря, че изнасям въпросната информация, защото считам за мой дълг да уведомя скъпите си читатели, за истинската същност на сегашното битие с марка БГ,така че, ако някой все още вярва “в светлото бъдеще на демокрацията”, макар и с Европейски привкус, трябва да си свали “розовите очила” и да си спомни 9—тия кръг на Дантиевият “АД” с девиза: ”Надежда всяка тука оставете”, важащо с пълна сила в нашия случай. Тук е мястото да поднеса най-сърдечни те си извинения, на моя по –млад съидейник, когото незаслужено засегнах /макар и само в мислите си/ и да му поискам прошка: ”Прощавай приятелю. Приеми извиненията на “един бивш патриот” и “настоящ нихилист”. Вземам със задна дата твоето определение за изключително точно, и политически далновидно, като ти стискам крепко десницата с пожелание за здраве, дръзновение, и успех в реализяацията някъде в западна посока”.
А вие, “верните поданици на падишаха”, обладани от “хроничен, социален мазохизъм” оставащи навеки “в алената клоака” продължавайте “в същия дух”да вегитирате, заравяйки главите си “подобно на щраоса” под крилото си в пясъка, в очакване на следващия политик-самозванец, който ще дойде да ви, ”оправи”. За себе си, ще ви, кажа,че успях да вникна в постулата завещан от великия мислител Артур Шопенхауер: ”Трябва да се вглабите в Абсолтното нищо, за да преодолеете и себе си дори”. Философът има впредвид техника на медитиране, приложима в будизма, но аз ще си позволя да го коригирам, като отбележа, че същата цел “на преодоляване на себе си по пътя към Бога” може да бъде постигната с идентичната същност на молитвената аскеза при Православието, но не това е обект на настоящото есе. Тук по-скоро важи буквалния смисъл приложим в груб “български” вариант. ”Вглъбявайки се в Абсолютното нищо, разбирай нашенецо, капсулирайки се в “битието”, не се вълнуваш от нищо свързано със себеподобните, живуркащи в някакво псевдо общество с “дим от загряващата лъжица” с хероин, който след миг ще се влее във вените на децата ти, замъглявайки окончателно “генетично увреденият им мозък”, за да могат “щастливо” да задоволяват първосигналните си потребности репродуцирайки своята “псевдочовешка, патриотична същност” в името на Нищото наречено тяхна Родина. Изпотиха ли ти, се дланите на ръцете скъпи читателю? Обвиняваш ли ме в “българофобия”? Не се притеснявай, свикнал съм. Опитай се да погледнеш на нещата от малко по “различен ъгъл”.Представяш ли си какво чувствам сега, пишейки настоящето есе? Нещо като “душевен оргазъм”, по-точно “духовна мастурбация”. Спокойно, не съм есхибиционист, просто за теб съм готов на всичко с единствената цел- да ми станеш съмишленик”. Питаш ме, дали имам “рецепта”. Естествено, аз съм лечител. Търся фармацевт да я изпълни, който трудно ще се намери. В пристъп на отчаяние се връщам отново назад, почесвайки се там, където не ме сърби. През замъгления от сълзи поглед, обхождайки всички книги натрупани на работното ми място, в пристъп на безпомощност попадам на нещо, което привлича с магнетична сила вниманието ми. “Бележки за Хитлер” на Себастиян Хафнер ме карат с удивително спокойствие, да навлеза до най-съкровените дебри на измъчената ми душа. “Ей, Шики, можеш ли да погледнеш от терасата на Преизподнята? Виждаш ли, един керван от /не знам колко е точният им брой /роби жигосани по челата с нажежената щампа “петолъчка” /но не като символа на петте сина на Ротшилд/, а като марка на “вечното БГ битие”, което остава завинаги непроменено, защото “племето” намиращо се все още на ниво “стаден инстинкт” не може да осъзнае необходимостта от неговата промяна, и не предприема абсолютно нищо, за да подобри малко, своето жалко съществуване, или ако се опита да направи нещо, то винаги е в грешната посока, което още повече задълбочава неговата агония.”А за по горе споменатата “спорна“ личност в исторически аспект искам да ви задам един въпрос: ”Кой е единствения западен политик разполагащ с достатъчно властови ресурс към даден исторически момент, позволяващ му да взема самостоятелни решения без да се съобразява с когото и да било от останалите “велики сили”, който ни “върна” “Южна Добруджа” чрез Крайовското споразумение от 1941год и впоследствие “Западните покрайнини” и Македония, така че да се осъществи лелеяната мечта на някои политици да видят” България на 3 морета”, /макар и за кратко/ без да извлича за себе си някакви политически дивиденти. Беше ли посрешната българската армия “с хляб и сол “при влизането и в Македония? Слушаш ли скъпи читателю, кръчмарските простии на по няколко ракии с “мирис” на ДС, че “всички са маскари” и по тази причина не трябва да се гласува. „Да, ама след няколко вота, може да се наложи да гласуваме всички под строй, оковани във вериги в робски керван на път за Анадола, където ще ни очаква един огромен дръвник на който ще положим нежно главици в очакване на .....ятагана. Тогава ще осъзнаем истината, ама май ще бъде ужасно късно, да разберем, комай, че „самите ние сме най-големите маскари”. А и от Европейския съюз този път няма да могат да ни помогнат, защото ще сме позорно изгонени от организацията. Те и сега безкрайно съжаляват, че си „ пуснаха таралеж в гащите” с нашето приемане, опитвайки се да ни покажат пътя по който да вървим, ако искаме да надскочим „сянката” си на „крадливи балкански андрешковци”. „На сила хубост не става!” казват по Старозагорско, а преди време чух на една автобусна спирка двама шопи да се шегуват: „ Дивакът сака да бъде дивак, оти счита умния за враг” А сега, скъпи читателю да се върнем отново на „спасителната рецепта„ за която ти бях каза-по горе, че търся съмишленици. Тя се състои в следното: Заставам с лице към географския глобус, затварям очи и го завъртам, разчитайки само на Провидението. След миг поглеждам и издавам радостен възглас с поглед към небето. Канада страната на кленовия лист и на победилия „социален империализъм” водеща заселваща имиграционна политика предлага части от огромните си северни територии с географска ширина – няколко градуса под полярния кръг. Търсят се смели хора със силна воля желаейки да прекарат останалата част от живота си в борба с дивата природа „воювайки” за свободата си. Входящия тест за всеки кандидат е : Прекарване на 12 часа в клетка в компанията на бяла мечка. Изтръпваш ли? Спокойно животното ще е нахранено и няма да бъде в период на майчинство. Тази проверка е необходима, за да преодолееш изначалния страх блокиращ съзнанието, който би ти попречил да изпълниш начинанието. Свиквайки с мисълта за честите срещи с тези зверове ние ще имаме готовност да се сприятелим с тях по примера на Старозаветните хора, живущи в пълна хармония със себе си и с природата, които със сигурност са били по щастливи, защото не са наруша вали екологичното равновесие. Който не успее да се адаптира към новите условия на живот ще се принесе в жертва на собствената си психична слабост и ще бъде разкъсан от животните. Но и това не е най-лошото, защото аз предпочитам тялото ми да бъде разфасовано мигновено във вид на храна, но душата ми да тръгне веднага по пътя към Бога, отколкото да живея с мисълта, че душите на поколенията идващи след мен ще бъдат „ ръфани” пожизнено от глутница озверели и обезумели сатанисти от новите потомци на старите комуняги, кадесари, юдо -масони и тем подобни изчадия. И така не знам докога? Може би до Второто пришествие? Но да се върнем на нашето полярно начинание. Сигурно изгаряш от любопитство скъпи читателю да разбереш какво ще правим като стигнем до мястопредназначението? Най- важното нещо което ще трябва да опитаме да направим това е да ... си построим храм. Разбира се с Божието благословение ще, го вкопаем в снега по примера на нашите предшественици, които по време на Османското робство са строили църквите си, като землянки вкопани в земята, защото това им е позволявал закона. Така ще засвидетелстваме вярата си в Бога и ще имаме основание да потърсим помощта му при следващите наши начинания, защото Сам Господ Иисус Христос казва в Писанието: „ Истината ви, казвам без мене не можете да направите нищо!” След това ще издигнем пилони за двата национални флага, които ще говорят за нашето присъствие по тези земи. Единият ще бъде канадският, а другият българският трибагреник, с надпис: „ Зона свободна от комунизъм”.
Безотечественикът: Стефан Кючуков 20.05.2008г. София

© 2010 All Rights Reserved

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Последователи