неделя, 15 март 2015 г.

АНОТАЦИЯ
към
книгата на Васил Казашки
„ТЕ УМИРАХА ПРАВИ“

ПРЕДГОВОР

ЗАЩО НАБРАХ ТАЗИ КНИГА


Въпрос, на който смятам, че е задължително да отговоря. Познавам и други подобни произведения, но това ми направи изключително впечатление. Изключвам факта, че авторът е съвременник на описаните събития. След като се запознах детайлно със  съдържанието на книгата,установих особеностите на нейната уникалност, която ще въздейства  върху съзнанието на непредубедения читател. Тя отразява достоверно и правдиво историческата действителност от онези мрачни години.Нещо, което не можем, да видим в учебните помагала по българска история. Като добавим и талантливото перо на автора, приемаме, че трудът и неговата ефективност се доближават до съвършенството. Аз не съм критик и не желая да правя анализ на книгата. Целта ми е, да я представя в електронен формат пред българската младеж, като използвам възможностите  на съвременните технологии.
Считам това за свой патриотичен дълг. А до колко съм успял, времето ще покаже.
Отделно съм на мнение, че този творчески акт на г-н Васил Казашки е изява на висша гражданска позиция,  изискваща съответната доза смелост във времето на тоталитаризма. Като такова произведението трябва да се овековечи в пантеона на българското дисидентско изкуство.  Впредвид на това, че авторът представя в сюжета автентични събития с особена жестокост, не препоръчвам   книгата да се чете от деца под 12 години, както и от хора с лабилна психика и проблемна нервна система.
Приятно четене, скъпи читателю!
И не забравяй, „да хвърлиш едно око“ на моя епилог, поставен след този на колегата Казашки.

Книгата, можете да четете тук!
ЕПИЛОГ
Към анотацията на книгата
На Васил Казашки
„ТЕ УМИРАХА ПРАВИ“
С какви чувства си след прочита на книгата, скъпи читателю? Омерзен ли си „до дъното на душата си“?Плачеш ли като мен без сълзи? Помисли, че ти си читател, а аз писател. И това, което  чувстваш в момента, съм го преживял няколко пъти, докато обработвам текста. Е, никой не те е принудил, да го правиш, ще ме опонират някои читатели. Напротив, ще отговоря  гордо. Изпълних повелята на Родината.. Сещам се, за заглавието на книгата на анархиста Георги Константинов „С думи, вместо с куршуми“.Това е нашата „война“. Нейната цел е да станем глашатаи на Истината, облечена в историческа реалност от недалечното минало. По този начин да предпазим последователите си от една огромна заблуда, внушавана от определни кръгове чрез медиите, че едва ли не при социализма е било хубаво, стандарта на живот бил нисък и прочее разни манипулативни нелепости разгласявани с единствената цел за объркват и затормозяват измъчената душа на обикновения българин. И още нещо, спомнете си скъпи приятели, два рефрена от времето на митингите непосредствено след т.н „промени“.
„ Ние пак сме тук“ и „ Комунизмът си отиде, но комунистите останаха“.
Да, ТЕ СА ТУК, не са си ходили и нямат намерение да го правят. Във всички партии са пуснали пипалата си и са готови отново за“ бой“. Сега, отново се натискат за избори. Правят се, че не виждат, че две трети от избирателите не ги искат и пак се натискат. ДО КОГА?И при соца, така беше, ден през ден избори и едни и същи мерзавци се въртяха в продължение на 45 години, и ...историята се повтаря, 25години  техните потомци пият кръвчицата на народа, а той търпи ли, търпи....
Да, ама на мен ми Писна, и ...ще извадя легионерското знаме, дето съм го скътал в раклата на дядо ми.....И ще ви дам едни „фашисти“ и едни „врагове“. Що не вземете, да се биете по „празните чутори“ с книгата на вашият човек, дето го направихте президент. Или и той е „фашист“, защото е написал „Фашизмът“. Е, не без подръжката на тогавашната ДС, ама това е друга тема.
Сега не ни разстрелват и не ни бесят, а ни душат икономически,  и ни задължават да им бъдем роби, за да им работим „за жълти стотинки“. А те източиха милиарди от труда на родителите ни, които сега мизерстват с по 150лв. пенсия.
„ Егати държавата, щом аз станах министър“ плямпаше някакъв пианица, овластен от българския данъкоплатец.
„Всеки народ си заслужава управниците“ контрира го народната поговорка.
„Нема такава държава...“пееше някакъв шоумен, който си позволява, да критикува всички правителства.
А ние, „вътрешните емигранти“ подготвяме децата си, да стават реални такива. Аз галя невръстния си 12 годишен син по главичката с думите:
-Тате, ако не научиш два западни  езика, докато завършиш гимназия, за да се реализираш в чужбина ,ще се откажа от теб....помни ми думата!
-Спокойно, тате! Ще те взема с мен, като тръгна за Канада! – отговори с усмивка той, и продължи с удоволствие да яде сладолед.
И така, скъпи читателю, омръзнах ли ти? Истината е страшна, но трябва да има смелчаци, които считат за свой дълг възможността да я разкриват.
А ти, тази вечер, преди да си кажеш вечерните молитви,спомени името на нашего брата Васил Казашки, за да насочим усилията си, за спасение на неговата душа. Бог да го прости!
Оставам твой покорен слуга. ЗА БЪЛГАРИЯ!

26.06. 2014г.                                   Вътрешният емигрант:
София                                                           Стефан Кючуков

вторник, 5 август 2014 г.

АНОТАЦИЯ
към
книгата на Васил Казашки
„ТЕ УМИРАХА ПРАВИ“

ПРЕДГОВОР

ЗАЩО НАБРАХ ТАЗИ КНИГА


Въпрос, на който смятам, че е задължително да отговоря. Познавам и други подобни произведения, но това ми направи изключително впечатление. Изключвам факта, че авторът е съвременник на описаните събития. След като се запознах детайлно със   съдържанието на книгата,установих особеностите на нейната уникалност, която ще въздейства  върху съзнанието на непредубедения читател. Тя отразява достоверно и правдиво историческата действителност от онези мрачни години.Нещо, което не можем, да видим в учебните помагала по българска история. Като добавим и талантливото перо на автора, приемаме, че трудът и неговата ефективност се доближават до съвършенството. Аз не съм критик и не желая да правя анализ на книгата. Целта ми е, да я представя в електронен формат пред българската младеж, като използвам възможностите  на съвременните технологии.
Считам това за свой патриотичен дълг. А до колко съм успял, времето ще покаже.
Отделно съм на мнение, че този творчески акт на г-н Васил Казашки е изява на висша гражданска позиция,  изискваща съответната доза смелост във времето на тоталитаризма. Като такова произведението трябва да се овековечи в пантеона на българското дисидентско изкуство.  Впредвид на това, че авторът представя в сюжета автентични събития с особена жестокост, не препоръчвам   книгата да се чете от деца под 12 години, както и от хора с лабилна психика и проблемна нервна система.
Приятно четене, скъпи читателю!
И не забравяй, „да хвърлиш едно око“ на моя епилог, поставен след този на колегата Казашки.

Цялата книга, както и коментарите към нея, ТУК!

петък, 27 юни 2014 г.

"ША СА ОПРАВИМ, АМА ДРУГ ПЪТ"




Окончателно се убедих, че сме глупав и тъп народ. Като нация, а не като персонални таланти от различни области, които отдавна са намерили или ще намерят реализация в чужбина.
Те с удоволствие ще обърнат завинаги гръб на майката-родина. В медийте се прокрадва от време на време мисълта, че някои от тях започнали да се връщат водени от носталгични или други подбуди. Лъжа! Къде се връщат? В родината....или по-точно в нейните отломки...На входа на Ада имало надпис „НАДЕЖДА ВСЯКА ТУК ОСТАВЕТЕ“. Ако Чистилището има земни измерения, то със сигурност е по нашите географски ширини. Е, тогава? Кой нормален мозък ще пожелае да се върне доброволно тук?
„Ще се върна, ако ми сложат усмирителна риза“....-говореше мой познат бивш зъболекар, на когото успяха, да откраднат машина за зъбно протезиране/внос от САЩ/ по пътя, някъде по средата на Атлантика... Човекът си взе сакчето и отиде в Канада....шофьор на камион, извозва дървен материал от северните области. А беше надежден стоматолог....
Със сигурност има хиляди подобни примери, които в детството си са декламирали незабравимото стихотворение „ Аз съм българче“, но вече са забравили кога са станали граждани на чужди държави. И аз съм го рецитирал, ама, ей на, пиша тези редове и от сърцето ми капе кръв...Бивш българин и настоящ „вътрешен емигрант“, както се определяше преди колегата Явор Дачков. Прости ми, читателю за повторението. В замъгления ми от скръб мозък се прокрадва мисълта, че някога писах по този въпрос...Може би, тогава тъгата е била по-малка, за сметка на надеждата. Сега е обратното, последната е равна на нула. Бог да прости, милата ми родина!!!!Отново се обръщам към мойте последователи, към идните поколения. На въпроса на малкия ми син, за кого съм гласувал на изборите отговорих тихо:
-За Всевишния...дано Той единствен се смили към мен, и към братята и сестрите от най – истинската българска партия.....да дочакаме Възмездието, такова каквото само и единствено Той може да сътвори...
Защо точно сега ме обхванаха тези размисли?Ами, преломно време уж било....изборно. У нас интереса към политиката не е задължителен, той е животоспасяващ...
Може би вече си задаваш въпроса коя е тази партия?
Това е партията на Негласуващите, към която вече принадлежа. За пръв път от 1990 год, когато уж дойде „демокрацията“ до сега съм използвал свещеното си право по конституция. А сега..... разумът взе връх над емоцията...и нещата си дойдоха на мястото. Осъзнах мрачната истина, че в нашенската  политическа палитра отсъствуват цветовете, които отговарят на моята духовна, гражданска позиция. Е,не „отидох за гъби“, а се погрижих за тялото си чрез сексуална релаксация, после медитирах и накрая написах настоящето есе. Напук на враговете ми! Докато дишам, няма да престана да ги изобличавам! До момента, в който не се промени цялата политическа система. Да се появят нови лица с наследствени,  патриотични образи, а не човекоподобни, демонични същества потомци на убийци членове на терористични групи/разбирай партизански отряди/ стреляли и убивали български жандармеристи изпълняващи своя дълг да бранят България и нейната законност. За да се извърши подобна промяна гражданите трябва да осъзнаят нейната необходимост и да проявят воля за нейното придобиване чрез протести, но единствено и само по КОНСТИТУЦИОНЕН ПЪТ. Точка първа трябва да бъде именно частично реформиране на конституцията, само в тези нейни отдели,които са в ущърб на българите. Като такива, те бяха облечени в законна форма от комунистическите, юридечески кръгове около покойния  руски мафиот Андрей Карлович и за жалост приети от тогавашното Велико народно събрание със строго определена и ясна цел да облагодетелстват новосъздадената олигархия с десетилетия напред. Не съм първия, няма да бъда и последния анализатор поставящ на вниманието на поколенията тези въпроси, които считам, че са от изключителна важност. Приемам като миродавно мнението на бившия конституционен съдия г-н Неделчо Беронов, когото считам за корифей в тази област. Той говори в едно тв предаване и акцентира, че само свикването на Велико народно събрание може да извърши такава промяна в конституцията. Автоматично се налага и тезата за промяната на същността и генезиса на политическите партии, защото политиката като особен вид занятие с изкушаваща сърцевина става капан за хора, които притежават атеистичен възглед за живота и неговите проявления. Последствията от това са налице в родната действителност. В случая е добре, да се погледне към съседна Босна. Там вече са налице граждански сдружения и организации, които законно притежават правото да следят отблизо дейността на политическите партии в парламента.А коя ще бъде следващата стъпка в тази посока? ЛУСТРАЦИЯ, скъпи  читателю. Но най- вече ние, петдесетгодишните/последното комунистическо поколение/ първо трябва да „лустрираме“ собствените си мозъци от спомените за този тъмен период от родната история и да не се поддаваме на внушенията на някои интелектуалци отразени в средствата за масова информация. Наскоро четох в последния брой на в. „Уикенд“ статия на проф. Юлиан Вучков, в която той споделя възхищението си от Тодор Живков, като добър политик. Уважавам г-н Вучков, но в случая, съм категорично против позицията му отразена във въпросната статия. Разбирам, че той изпитва носталгия към комунизма с оглед на това, че като бивш член на БКП е станал професор и се е възползвал от „благинките“ на тогавашния строй. Извинявайте, професоре, но ние с вас винаги ще бъдем от „двете страни на барикадата“ по този въпрос. По същото това време много българи, духовни братя лежаха в занданите...за един разказан виц...Сега спокойно мога да го кажа и аз.
Тогавашният комик Тошко Козарев срещнал един свой приятел и му казал една гатанка:
-Ние сме двама Тошковци дето разсмиваме България.
-Кой е другият? – попитал приятелят му.
-Дебелоглавец, гологлавец, празноглавец от село Правец..
-Ха, той ще е някой от нашето село! – отговорил човекът и си тръгнал.
И за това две години лишаване от свобода...
 И това не е всичко...сега идва най- страшното. По данни на разследващия журналист Христо Христов, отразени в книгата му „ Тодор Живков- автобиография“, самият Тато, като шеф на народната милиция с чин подполковник е  екзекутирал саморъчно „народни врагове“ в мазетата на тогавашната милиция, намираща се на мястото, където днес е ресторант „Славянска беседа“/на ъгъла на ул.Раковска/.
Един българоубиец не може да бъде добър политик, уважаеми г-н професоре. Той е диктатор и мястото му е на бунището на историята, а ако беше жив, трябваше да бъде съден от Международния трибунал в Хага, а не от нашия посткомунистически съд.
Искаш ли да продължавам, скъпи читателю. Извини ме, за отклонението, но смятам, че съм полезен с тази информация. А и желанието ми, да те предпазя от заблудата е НЕИСТОВО.
Само още две думи....нямам повече излишна кръв.
АНТИМОНОПОЛНИ ЗАКОНИ, по примера на законодателствата в Германия, Австрия и други западноевропейски страни.
Но всичко това ще бъде лишено от смисъл, ако НЯМА ПОЛИТИЧЕСКА ВОЛЯ,  да се осъществи. Това го подчертавам дебело за втори път. В лицето на сегашните партии у нас, смятам, че няма такава. Още по-лошото е, че не я  виждам и  в бъдещето. Нито близкото, нито по- далечното. Това, че и много други българи с нормален разум мислят като мен, не ме успокоява. Напротив – засилва болката ми.
Ша са оправим ли при това положение?
Със сигурност, в някой друг живот. А според Библията, такъв на земята няма....

05.06. 2014г.                          

Безотечественикът Стефан Кючуков
София


събота, 25 февруари 2012 г.

Стефан Кючуков – Поет и патриот по БПТ
Watch Стефан Кючуков – Поет и патриот in People & Blogs | View More Free Videos Online at Veoh.com

събота, 17 април 2010 г.

" Троицата на обречените "


В изкуството няма граници. Няма идоли и фетиши, ознаменуващи славата като преходна, защото то има непреходен характер. В литературата основният двигател на успеха е въображението. Там слаб или добър писател няма, а има такъв с развито, творческо въображение и такъв, който си мисли, че има такова. Прецеждайки способността му за творческа продуктивност през призмата на съзнанието, авторът я превръща в негов продукт. А неговата стойност се определя от възприемателните възможности на социума, като съвкупност от личности, които имат “вътрешна потребност” от общуване със “стоката” с цел задоволяването и.
Произходът на духа, като основна предпоставка за възникването на съзнанието има божествен характер, определен от Твореца, а земният му еквивалент е задължително аристократичен, водещ след себе си особен вид трагичен, волеви мазохизъм. Така “изнасилвайки”, душата си, притежаваща различни свойства, но бидейки идентична, като субстанция с нейния събрат духа по произход, притежателят й канализира получената енергия изригваща от специфичното нейно състоние под формата на “бунт” рефлектиращ върху битието, което дава възможност на авторът, да се извиси, макар и несъзнателно над границите на своята душевност. Носейки упорито кръста си, той поема към небитието. Упоритостта е продукт на неговото, вторично волеизлеяние, следствие от гореописания мазохизъм, и то в най-чист вид, определящ тази категория хора, с малки изключения (Ф.М.Достоевски) като абсолютни нещастници, независимо от вероизповеданията им (в случая не е това най- важното). Известни са думите на руския титан, към втората му съпруга Сара, в предсмъртния му час: ”Скъпа моя, помнете, аз не съм Ви, изневерявал дори в мислите си “. От където следва изводът, че самият Фьодор Михайлович е победил себе си, преборвайки се със своята първичност. Практически колосът на духа ни показва как трябва да се носи достойно разпятието, с устрем нагоре. Там, където отиват съвършените християни, обвиващи се с ореола на светостта, следвайки пътя на Божият Син Иисус Христос. Най-ярък пример, като негов антипод, след Ф.Ницше в историята на литературната мисъл, творец “изпиващ до дъно, чашата пълна с отрова” наречена собствен трагизъм, извършващ показно “ритуално самоубийство” от християнска гледна точка е Никос Казандзакис. Роден на о. Крит, от най-ранно детство закърмен с вярата, като продукт но Божественото Слово отразено в Евангелието, но по неведоми, сатанински пътища вървящ по линията на своята индивидуална Голгота, облъчен с земната светлина на славата, изрича знаменитите свои предсмъртни слова: ”Не се надявам на нищо, не се страхувам от нищо, свободен съм". Следва неминуемата, “духовна смърт”, която често предшествува физическата. От тук нататък няма значение, колко време ще прекараш в тоалетната на този свят, защото неминуемо следва “Последното изкушение”, което е за обречените. Те могат да бъдат обединени и свързани “неслитно, неразделно и неразлъчно в една единосъщна Троица” въпреки различните религиозни общности към които принадлежат. От особено значение, тук става въпрос за “обвивката” на душата, което я топли и й предава облика на божествен продукт, имащ земно измерение отбелязано в Евангелието: ”Вяра- жива представа за онова, на което се надяваме, и за онова що не се вижда” .При нейното отсъствие “битката с битието на бойното поле на творчеството е обречена на провал”. Венецът на славата не е “трънен”, а “пъклен”. Голготата е могилата на проклятието, където погребват антихристите. ”Земното наказание” (снемането на номинацията за “Нобелова награда”) не е нищо в сравнение с предстоящето посещение на геената, където отиват душите на противоборците на Христа.
Извън Светите Отци на православието, никой няма право да си помисли, (а не да го прави) да тълкува Светото Писание с каквато и да била цел. Закономерен резултат от този акт на Никос Казандзакис, вследствие на “Последното изкушение” е анатемосването му от Гръцката православна църква. Идентична е съдбата на неговите събратя (макар и с различни вероизповедания) -Салман Ружди със “Сатаниските строфи”, който бе заклеймен от целия арабски свят и получи задочна, смъртна присъда и едва успя да се укрие в САЩ. С подобна орис е и носителят на Нобелова награда за 1999 год. немецът Гюнтер Граас, чийто “Тенекиен барабан” започна да “барабани много глухо”, защото създателят му бе отлъчен от Германската католическа църква и лишен от славата на нобелист, поради направеното разкритие, че е служил в младежките си години, като войник в СС на Вермахта.
Тъжно и страшно е падението на личностите, които би трябвало да бъдат “духовни водачи” на човечеството, навлизащо в “последните времена” от своето съществуване, което показва недвусмислено, че е дошъл редът на Откровението на Йоан Богослов да се осъществи, като пророчество, защото третохилядолетният човек погълнат от съвременните си комерсиални въжделения, обърна гръб на думите на Спасителят засвидетелствани в Светото Писание: ”Можете да придобиете света, но каква е ползата, ако не си спасите душата”.

19.01.2008г. София Стефан Кючуков

© 2010 All Rights Reserved

" Мигновено за миговете "


Един миг - една съдба –може би погрешна мисъл. О, миг поспри, може би погрешен ще си ти за това по-грешен не бъди.
Какво е съдбата?- съвкупност от изключително много безкрайни мигове. Подредени по строго определен начин в константни, непроменливи рамки, те не могат да излязат извън продължителността на живота. В хода на човешкия еволюционен процес има един уникален миг. В него се проявява продуктивната мисловно–паметна функция на висшата нервна дейност. Тя представя човешкия мозък като основен двигател. По своето съдаржание всеки миг е ценен. Той има неповторима стойност. Поредната им проява ги превръща в мигновение. За мен настоящият миг е изключително позитивен. В него аз разкривам мислите си. Неизвестността на мигновението не ме стресира. Оставил съм го на Твореца, който ни е създал. Той ни съветва да се погрижим за сегашния миг, защото за утрешния има кой да помисли.
А на въпроса - Кой е бил най-важният миг в живота ми ? Ще отговоря – мигът, в който приех Свето Кръщение. Така станах член на Църквата с източно православно изповедание. Това бе моето духовно раждане. То дава възможност на личността да се развива по пътя към Бога. За разлика от личностите индивидите остават на биологично ниво. Те дават превес на материалната си съшност. И предопределят по нататъшната си съдба. Грешен избор. Припомням думите на нашия Господ Иисус Христос, отразени в Евангелието: „ Който повярва и се кръсти ще бъде спасен, който не повярва ще бъде осъден”. Връщаме се в началото на изложението. Мигът, в който истината ще бъде доказана, е ПОСЛЕДЕН. С него ще настъпи Второто пришествие. То ще сложи край на хилядолетното човешко битие. Божият Син ще произнесе окончателната си присъда. Според нея праведните ще застанат от дясната Му страна. Грешниците ще бъдат изпратени на вечни мъки в ада. Нека помислим по тези въпроси преди началото на всеки пост пост.

© 2010 All Rights Reserved

Последователи