вторник, 23 февруари 2010 г.

" Булевардно за булевардите "



Аз съм булеварден работник. Скитам по тях и ги изучавам. Слушам любимото си парче на Крис Риа „Магистрала към ада” и казвам, че истинските булеварди, преминаващи в магистрали водят към Рая. По тях ще срещнете ангели, готови да се погрижат за вашето спасение. Там всички грехове са простени.. Песента се отнася за човешките булеварди, където се срещат демони, обладаващи падналите ни души. Независимо дали има червени фенери, разположени между неоновите рекламни лампи, или „жриците на любовта” изскачат от тъмнината с нацапани лица като таласъми. Махат с ръце покрай фучащите автомобили, с единственото желание да предложат своята отвратителна плът.
Темата има и други измерения в реалността. Един приятел казваше: „Има жрици, който пушат „Шипка”, а други карат „Мерцедес” S класа, въпрос на реализация.”
Да се върнем на булеварда. През светлинния лунен лъч съзерцавам поточето от водни капки, стичащо се свободно по стъклената витрина на магазинчето, под чиято козирка съм се приютил. Отражението ги превръща в цветен килим, състоящ се от милиони звездички достъпни за мен. Удоволствие е да ги погалиш с очи преди да са изчезнали. След секунда се обръщам, за да видя един субект със старчаща клошарска качулка, пресичащ булеварда в тъмнината. Той не се впечатлява от бясната скорост на машините, оставащи след себе си убийствени газови продукти. „Качулатият странник” преминава булеварда като уверено стъпва на тротоара и отправя поглед към небето. Там се вижда една звезда. Човекът нищо не знае за Сътворението като божествен акт станал първопричина за съществуването на света. Това не го интересува. Той осъзнава само, че е жив, което за него е най-важното и вероятно мълчаливо благодари на своя Творец.
Изведнъж дъждът се усилва, за да демонстрира своето превъзходство в една невидима битка с неизвестен противник. „Дали ще успее да измие праха, наслоен от вечността на мръсното битие, вървящо по един призрачен булевард водещ към....гробището.
След миг излязох от своето убежище. Тръгнах самотен по тротоара без да мисля за калта, която ще се налепи по подметките на старите ми обувки.

© 2010 All Rights Reserved

" Автобиографично "

Посветено на малцината приятели, които издържаха изпита на живота..

Никога не съм искал нищо от никого! Няма и да поискам. Измъчвам единствено себе си! Опитах от всичко. Проспах 20 години в търсене. Съветвам ви – не търсете повече. Шансът да пропуснете времето, което ви е отпуснато, като “кредит” за живеене на този свят е огромен. Не го пропилявайте с лека ръка. Ако приемем тезата на Айнщаин, че “всичко в този свят е относително”, тогава ще достигнем до абсурда, че вместо да стоим в тоалетната 3 години, както пишеше в една малка енциклопедия, то по-добре ще е да си срежем вените по най-бруталния начин още на часа. И няма да решим проблема. Просто ще дадем шанс на враговете ни да злорадстват. А въпросите ще останат самотни да чакат своя отговор от някой друг. Трябва да благодарим на предците ни, че са ни дали възможност да размишляваме върху тях, и ако не успеем да им отговорим, то поне си заслужава да опитаме. И да дадем поне частно мнение. Нали така, скъпи приятели!
Преди да започна моето изложение ви задавам контролен въпрос: Достатъчно ли е само в живота си да регистртрирате определен престой в тоалетната, леглото, масата и в крайна сметка….гроба? Веднъж видях надпис на вратата на една тоалетна: ”Тук почива труда на готвача”. От най-ранна младост ме вълнуват следните въпроси: ”Какъв съм? Кой съм, и защо съм роден? ”Трябваха ми десетилетия,за да ги осмисля! Нужно ли е да се опитвам да се стремя към промяна и ако да, в каква светлина? От позицията на 20-30 годишното битие аз крещях неистово: ”Такъв съм, какъвто съм. Създаден съм така!”
И вдигах поредната “наздравица” с вино. Имах един по-възрастен приятел, който ме прегръщаше бащински и ми говореше тихо и нежно както се говори на палаво дете: ”Спокойно момчето ми, от това ”наздраве “ някои хора останаха без здраве”. ”Джони, приятелю мой - продължавах да философствам аз, не забравяй какво е казал Лао-Дзъ 1500пр.Хр. ”Незнанието е най-големия порок”. Сега бих добавил: ”А младостта не е оправдание”, но тогава бях на друго мнение и не можех да осъзная, че горната мъдрост се отнася най-вече за такива, като мен. До тази възраст съм имал едно, единствено желание, което налагах на заобикалещите ми приятели: ”Това съм аз, дали ме харесвате или не за мен няма значение. На който не му допадам да се спасява както може!”
Ако някой от тях тогава ми бе казал, че след години ще напиша настоящето есе, щях да го посъветвам да се обеси същата вечер на гредата на малкото таванче, където се събирахме. Аз продължавах да бъда център на компанията, да пия любимото червено вино, и да прегръщам тъмнокоси момичета. Със зачервени бузи и леко затъмнено съзнание продължавах да философсвам: ”Знам със сигурност, че Бог съществува, но не съм религиозен”, без да мога да погледна в бъдещето и да се видя, като студент по теология, който получава двойка за подобно твърдение. Продължавах ”да ръфам живота”, чувах в себе си някакъв демоничен глас: ”Питието определя битието”. На всичкото отгоре получих и малко наследство, което ми позволи да разполагам с доходи за които не съм си мръднал пръста. Имах усещането, че притежавам целия свят. Каква велика заблуда! Опитвах се да успокоявам пияната си душа с компанията на “кабаретни танцьорки. Сега пишейки тези редове от “височината” на посребрената ми брада изпитвам срам, за тогавашния ми “лайф”, а не “жизнь”, както се пееше в някаква песен. Профуках бързо, цяло състояние. Доброто ми братче, което беше мой верен съмишленик, другар и приятел и ме следваше неотлъчно навсякъде се опитваше да ме успокоява, когато усещаше, че имам някакви душевни терзания с думите: ”Не се отчайвай от нищо, не се притеснявай за нищо, не съжалявай за нищо. Животът е хубав, макар и кратък-живей го с достойнство.” И до ден днешен, макар че брат ми вече го няма думите му “пробиват съзнанието ми” и го изпълват сгорест и печал. ” Брато, ако сега имам възможност да го изживея отново този живот, няма да бъде така. Ако някога се видим в Царството небесно ще ти го кажа. Всичките спомени, безкрайно приятни мигове, които изживяхме с теб не струват и пукната пара, защото този “лайф”, който живяхме те уби много бързо и много рано. ”Парите, за които ти често обичаше да говориш, че били “безстойностно нещо” се превърнаха в твоя палач. Дано Господ се погрижи за душата ти, и й отреди достойно място в Царството Небесно. Моля се за теб, друго няма какво да направя. Времето следваше своя неумолим ход.
Една неделна сутрин, пиейки кафето си бях обхванат необяснимо, от страстно силно желание - да пиша. За късмет до мен имаше химикал и лист. Бях уморен и имах крещяща необходимост от почивка, но изпитах наркотична писателска нужда. Спомням си веднъж един колега ми каза, че “Поезията била бунт на душата”. Сега осъзнавам, колко е бил прав. Бях в плен на новото си призвание, защото подсъзнателно усещах, че това не е моментно увлечение, а е един духовен порив, който ще ме съпътствува до края на дните ми. Страст, по силна от нагона, породила мечтата ми, да видя името си върху една книга. Сега когато това време идва, неволно се връщам към първите часове прекарани над белия лист. Хванах химикалът и оставих чашата с любимият ми бърбан.
Нещата се развиха, като в детска приказка. В ролята на “добрата Фея” влезе едно обикновено момиче с което ме запозна мой познат художник. Аз смятах, че това ще бъде “поредната бройка” в живота ми за месец, най-много за два. ”Да, ама не”-както казваше един политически коментатор, а аз добавям: ”Човек предполага, Господ разполага”. В хода на връзката ни аз, както обикновено се погрижих за доброто благосъстояние на нашите тела. Слава Богу, че самотният процес на “оскотяване” не беше помръчил напълно душата ми. Партньорката ми съвсем грижливо, като добра майка с невероятно търпение и всеотдайност се погрижи за нея. И резултатът не закъсня, макар и след няколко години.
Един пролетен ден в месеца априлий на лето Господне 1998 се оказах пред портите на Рилската света обител с “оглашени” разбирай /подготвени/ сърце и душа. Приемайки вярата в Христа, чрез Светото кръщение се ”родих” отново за нов духовен живот. Промяната настъпваше бавно, но за сметка на това сигурно. Обновен и пречистен се гмурнах смело в “океана” на живота. Постепенно егоцентризма отстъпи своето място на добродетелта, а екстравертността ми помогна да насоча вътрешния си “взор” към богопознанието и богообщението. Преди в личен план отричах “брачното съжителство “между людете и бях привърженик наа “свободната любов” без да съм наясно изобщо за какво говоря. С течение на времето осъзнах една от истините на християнството - ”не може да не обичаш Бога в отговор на безкрайната “божествена любов” към теб, а да си мислиш, че можеш да обичаш себеподобен. До този момент не правех разлика между “половото общуване” с цел “репродукция” или задоволяване на първичния нагон у людете и “обожението” на зиготата с помощта на Светия дух към момента на оплождането, в резултат на “божествената любов”. Бях прочел поредица от книги без най-важната и най-святата, за да мога да викна в мисълта на някакъв мъдрец: ”Тонове прочетени книги не струват без грам духовна практика”. Без да познава Божественото Слово отразено в Светото Писание, човек остава “сляп” за воплите и стоновете на своята душа, и нейните състояния за него остават тайна.

© 2010 All Rights Reserved

понеделник, 22 февруари 2010 г.

Из "Споделено"...


Стефан Кючуков

***

Вглеждам се в погледа ти
тъй чаровен,
вслушвам се в гласа ти
тъй минорен,
и усетих се отново обновен,
на мечтите попаднал в плен,
окъпан в красотата
на росата
напъпила по майската трева,
и изпила самотата на нощта.

Отново съм влюбен и волен
чувствам порива на бясното сърце.
Откъде се взе тоз устрем болен!
Страст дяволска слабото тяло обвзе.

Любов ли е това!?
А къде остана
бедната ми изстрадала душа!?
На Бога подарих я в замяна,
създадена е тя божествена,
а ти създание на страстите
си толкова веществена.
Отминавам на желанието властите.

Из "Споделено" - Стихосбирка на Стефан Кючуков и съпругата му Никол Клим...

© 2010 All Rights Reserved

Последователи